Защо на хората са им пари?! 
Защо със тях са тъй щастливи?! 
Нима щом имаш всичко, ти върви?! 

Защо си тъй далече и не чуваш?!
Защо по цели нощи ти будуваш?!
Защо си тук и пак те няма?!

Черни свещи във форма на сърце
пламтят без огън в моето лице!
Балонът черен, с хелий на тавана,

Тъпо ми е, нямам настроение,
за смешното ми обкръжение-
да се лигави със червените балони,

Макар да бягам често от съвети, 
ма и хората изобщо не са слепи!
Пореден коментар дойде-

С гневен изстрел от вълната
уби, море, спокойна тишината! 
Пред теб стоя, за да те попитам-

Тъй обичам печени пържоли,
ма всеки ден - корем ме бОли!
Тоз миш-маш добре се отразява,

На пърхащите пеперуди във стомаха, 
изсъхнаха, окапаха крилата! 
Превъраха да се в червеи свирепи, 

Хрипти снега щом леко стъпя,
покрил прилежо ми е пътя.
Спирам се: "Дали така боли

Започна тихо ти да си отиваш,
тъй тихо, както се яви...
Мълчиш и тайно някъде отпиваш

Днес мълчах, не исках да говоря!
Жадувах в себе си да се затворя!
Но по всичко явно беше-

Среднощните централни улички на София тънеха в страховит мрак... Крачехме с ентусиазъм към елитен нощен клуб, в който плаувахме да се разведрим, слушайки жива музика... Настанени на бара, отпивахме бавно и трепетно очакваме нещо необичай...